Беше обикновена септемврийска вечер. Вятър навяваше красиво обагрени есенни листа през дупките в дограмата на гарсониерката на Галилей Георгиев – снажен млад ерген на 63, родом от Долно Канарци, не намрил реализация в големия град, но доволен от простичкия живот в панелен блок.
Този средно интелигентен персонаж в настоящия момент се наслаждаваше на епизод 26 748 от сапунения сериал „Дванадесетте любовници на Хоанита” и се чудеше с тъга на сърцето, кога ли ще го огрее любовта и него. И не си мислете, че той искаше единствено секс и пошлотии – съвсем не! Галилей бе романтична душа, мечтаеща единствено да срещне своята спътница в живота. И понеже бе спретнат и свестен мъж, той така и не си намери жена. Макар да бе от село, той всъщност носеше по-скоро черти на възпитан и способен гражданин – можеше да си готви сам, да си пере и кърпи чорапите, не миришеше на обор и спазваше етикета. Това беше златната формула на провала за живеещия в панелен комплекс мъжага.
Още възтановявайки се от неприятностите, които си докара, съобщавайки за убийството на младото момче от съседния блок, Галилей допиваше поредното шише бира Балкан и сериозно се замисляше по въпроса с липсващата му любовна половинка. Точно в този момент на екрана на неговия телевизионен приемник Велико Търново даваха как дон Педро-Алфонсе (седмият любовник на доня Хоанита) я кани на романтична вечеря за да ѝ се обясни в любов и врече във вечна вярност. Тази покъртително романтична сцена вдъхнови дон Грегорио, така де, Галилей, да направи още един опит да прекрати егренлъка си.
Стискайки все още студеното и запотено шише бира в ръка, той с трепет в сърцето се сети за една, да я наречем дама, която бе хванала окото му преди време. Името ѝ беше Жулиета Атанасова – трикратна вдовица и шампион по правене на лютеница и мармалад на кооперацията вече трета поредна година. Тази снажна и шумна жена живееше в съседство с нашия герой и всеки път когато той я чуеше да се провиква през терасата на циганетата да не ѝ пикаят в магданоза, засаден в градинката под бълконите, сърцето му подскачаше, но не от уплаха, а от някакво странно и тайнствено вълнение. И сега стоеше той, застинал в креслото и трескаво разсъждаваше дали да не спретне една романтична вечеря и да покани очарователната си съседка да споделят една приятна прохладна вечер заедно. В гледане на сериали и обсъждане на политиката, естествено. И може би, ей така меду другото, той би могъл да й намекне за топлите чуства, които изпитваше към не чак до там изисканата й особа…
С най-решителното изражение на което беше способен, Галилей погледна часовника си – беше 18:30. Идеалното време за вечеря, въпреки че съселяните… съседите му сядаха да вечерят в 17 и приключваха към 22, за да имат време и да обиколят кръчмите. Жулиета обаче бе от по-друга прослойка и не пиянстваше по цели нощи. Поне не и всеки ден…
С още по-решително изражение и малко пресилени от притеснение движения, ергенът отвори хладилника и извади от него тенджера с неясно съдържание. Огледа го подозрително, подуши го, пак го огледа – беше боб. Опита го – ядлив. Метна го на печката Раховец да го претопли и затършува из дулапите. Изнамери някакви дантелени покривки, наследени от прабаба му, уж-сребърни прибури от леля му Петранка, свещник от магазина за един лев и червени свещи от миналата коледа или последното спиране на тока (на тази възраст паметта му изневеряваше вече). Спретна на бързо масата, изтупа прахта от завесите (някога червено кадифе), позамете пода и инструктира хлебарките да се скрият докато не стане време за закуска. В това време бобецът бе закъкрил палаво на котлона и се разнасяше типичният за това ястие аромат. Вдъхновен, Галилей грабна две паници от бюфета, кордиса ги на масата от двете страни на свещника, пусна канал Сапунка 24/7 и се запъти към входната врата за да покани изгората си на по сериалче. Изтапанчен като греда пред вратата на апартамента ѝ, потящ се и притеснен като розово чифтокопитно преди коледа, той натисна звънеца. След кратка пауза се чу излайване като на овчарско куче.
-Кой там? Кого търсите?
-Аааа аз съм, Георгиев, от съседния апартамент… аааа Жулиета тука лий?
Вратата се отвори и из зад нея се показа вдовицата Атанасова, с пухени розови пантофи, пенюар с неопределен цвят и големи кръгли ролки в косата. При божественият й вид сърцето на Галилей прескочи няколко удара, нот той се овладя и продължи.
-Дали не би… ааа желала да ми правиш компания за сериала в 19? Днес дават троен епизод, реших, че би било…. интересно да го лгедаме заедно…
-Ооо, с удоволствие! Само минутка, да се преоблека!-изчуролика Жулиета.
Стъписан, че до тук всичко мина толкова гладко, Галилей дори пропусна да се учуди как гласът й от кучешки лай придби звучене на птича песен. Стоейки все още като закована дъска пред вратата, той почти не усети и двадесетте минути в които я чакаше да се приготви. Чакането обаче си заслужаваше, защото тя се появи в цялата си невиждана до сега от него прелест – беше заменила пенюара с по-нов, в някакъв нюанс на розовото който странно се връзваше с този на пантофите й. Косата й бе разпусната и рошавите къдрици небрежно падаха на раменете й. Изкрящото й цикламено червило и сенките преливащи от бледо до наситено розово направо изтръгваха очите а парфюмът й бе повече от зашеметяващ.
-Аз… такова… сготвил съм боб…
-Да взема ли люти чушлета? – палаво предложи Жулиета
-Ам… ъъъ… ами добре…
Още по-зашеметен, не само от неземната й прелест, но и от досетливостта ѝ, Галилей я въведе в скромната си гарсониерка с вдървен, но отработен джентълменски жест. Цяла вечер тези две души се наслаждаваха на приятни разговори и съпунени серяли гарнирани с пикантен боб и залежало вино, което Галилей изнамери спонтанно от един прашасал шкаф. Опиянени от виното, те откриха, че имат много общо по между си и всъщност техните два свята не са чак толкова отдалечени, колкото са си мислели. Потънали в сладострастни разговори, те не усетиха кога нощта се изтъркули и настъпи ден.
-О Галилейо, вечерта беше прекрасна! – изчурулика тя на излизане
-О Жулиета, – въздъхна той – дали бихме могли… би ли искала… някоя вечер отново да гледаме серяли заедно?
Тя не отговори с думи, но го дари с най-чаровната усмивка на която бе способна с пожълтелите си от никотин зъби, намигна с изкуствена мигла и граиозна като лебед с наднормено тегло се оттегли към боксониерката си оставяйки развълнувания и влюбен Галилей на прага, загледан в неповторимата й красота и изпълнен с нови надежди за едно по-светло и не чак толкова самотно бъдеще.
No comments:
Post a Comment