Снегът, съставен от хиляди малки кристали, блестеше на приглушената светлина на уличните лампи тъй вълшебно и примамливо, че бе способен да те накара да забравиш колко студено е на вън и да пожелаеш да се потопиш в нежната му мразовита прегръдка. Мекото сияние на преспите омагьосваше погледа и изпълваше душата с наслада. Всичко бе покрито с мека снежна пелерина и дори неприветливите сиви улици сега сияеха с диамантените отблясъци на милионите сгушени една в друга снежинки.
Наоколо бе пусто. Тишината изпълваше пространството и единствения звук в тази среднощна картина бе хрупането на снега под ботушите ми. Хруп, хруп, хруп, хруп…
Вдигнах поглед към небесната шир. Небето бе беззвездно и безлунно, но сякаш излъчваше някакво странно лилаво сияние. Тъмнината и светлината на бездънните висини се сливаха в неописуема картина, която никой художник не би могъл да пресъздаде и никой писател не би могъл да опише. Сякаш белият плащ покрил калната земя се отразяваше в небесата и те светеха с кристалното сияние на януарския сняг…
Малка клонка, натежала от бял мразовит пух, се предаде и с леко „пук!” съпроводи снежинките в техния фееричен танцов вихър в последния им полет към земята.
No comments:
Post a Comment