Безсънието на Философа

Здравей уважаеми читателю. Поради щото ти си прост кат мотика и мозъчният ти капацитет е не по-голям от шот текила, ще се постарая да пиша на език разбираем за тебе и всички останали направили съдбовната грешка да четат моите словоизлияния…

… Защото този път на истина нямам идея за какво пиша. Поредица от екзистенцялни въпроси чиито отговори не касаят пряко или косвено качеството на живота се преплитат между стените на кухата ми мозъчна кутия и плетат тънка мрежа в която съм на път да се задуша. Роден бетонен философ, не мога просто така да игнорирам вечните питания от рода на „Какъв е смисъла на живота?”, „Има ли бог?”, „Жив ли е Елвис и дали се укриват с Джако в тайното имение на Хитлер” или „Каква е точната възраст на Лили Иванова”. Но всъщност има ли значение всичко това? Като изключим смисъла на живота (за който е известно, че е 42) много от нещата които тормозят философските подобни на броколи мозъчета на дребните градски философчета като мен са просто проблемите които си измисляме, защото сериозните ни такива или са малко, или са твърде сериозни за да се преборим с тях.

Бягайки в един абстрактен свят на мисли, теории и предположения, прашасалото ни вътречерепно вещество всъщност се опитва да ни предпази от по-сериозни отклонения в следствие неспособността ни да се преборим с живота. А живота е жилава кучка. Живота е гаден чобанин. Живота се опитва да те смачка като жалка хлебарка. Вивота те иска мъртъв. Ние, реално погледнато, живеем за да умрем. Перспективно, а? Но някаде между рождението и смъртта се случва нещо. Това време което прекрваме очаквайки края на нашия настоящ матерялен цикъл е оная кучка Живота.

Винаги съм се чудил, как може да живеем щастливо и да се радваме и прочие, знаейки, че краят ни е толкова неусетно близо? Страхуваме се от Смъртта до полуда, но някак си през по-голямата част от времето не мислим за нея. Правим се, че не съществува. Но какво правим, когато се срещнем очи в очи с нея? „Добър вечер Смърт! Радвам се да Ви видя, но не мисля, че ми е време да умирам. И все пак, ще останете ли чаша чай?”

Вдъхновение… Вдъхновение е това което ни трябва. Това от което всеки един се нуждае за да продължи на пред. Музата, тази красива и нежна девойка карала милиони мъже (че и жени като се замисля) да творят шедьоври (и ордьоври). Вдъхновението, този млад красив и силен мъж с помощта на когото девойки (и младежи, и дърти педеруги) рисуват, пишат стихове, песни… или неземни философски простотии в 2 часа през нощта. Така де, всеки с ексцентризма си… Въпреки че писането посреднощите само по себеси не е особено ексцентрична дейност. Не и ако не си се настанил на пода на тясна стаичка меджу кошница с новородени котенца, купа курабийки и тик-так с вкус на кокос&ананас с клавиатура на коленете и доста стара шапка на полковник от военоморските сили на главата… But I guess that makes me pretty much a moron, not that eccentric in fact…

А вдъхновението може да бъде всичко: някоя хубава песен (подчертавам, че „хубав” е адски разтегливо понятие зависещо пряко от музикалните и житейски предпочитания на отделния индивид), филм, красивото момиче което си срещнал в трамвая или съседското момче… а може би дори онзи леко пъпчив разносвач на пица който те „спасява” от гладна смърт всеки път когато те домързи да отскочиш до супермаркета? Да да, онзи същия който така и не се научи за какво служи гребена, и че кецовете не са единственото което може да сложи на краката си. Не го ли харесваш поне малко!? Е аз познавам човек който наистина би се вдъхновил при вида му. Така е, имам странни приятели. И да, често си говоря сам. Не на глас. Но често в писмен вид. Част от лудостта, нали разбирате. Защото рядко се намира кой да ме изслуша, а за психотерапефт пари нема, щото кризата здраво е ударила семейния бюджет. Не че пък бих могъл да споделя нещо съществено което ме тревожи с някого. Особено ако искам да продължа да го познавам. Просто съм си такъв. Страрен. Преди говорех много. Не ми млъкваше устата. Сега рядко говоря. Имам толкова много неща да кажа, но нито знам как, нито има на кого. Криза. Идва и не пита. Само Вдъхновението да го не хваща кризата, че тогава я фтасахме…

Безсънието… В блоковете отсреща отдавна няма светнати прозорци, а от моя блок мъжделее само моя. Така и не смених вече втора година крушката в стаята си…

Геният… Понякога по пътя си, ей така между другото срещаме хора които са родени гений. Тяхното излъчване се усеща от далече и няма нищо общо с мощното просташко излъчване на голяма част от обкръжението не само на моята персона, но и на всеки от вас. Както на теб простако ти личи от километър че си чук, така и ге(ни)я се познава от далеч. Първи признак на гениалност: не влиза в http://kolewazaki.blogspot.com ;) Въпреки, че всеки интелектуалец може да бъде въвлечен от заобикалящите го простаци в ситуация изискваща от него по неясни причини и под запалхата на МР40 да прочете нещо написано от някой колега глогър/блогър/психар/лунатик/етс.

А замислял ли си се за необяснимото? Необясними неща се случват всеки ден, но не за тях се замислям. Това не знам в каква връзка го казах…

Случвало ли ти се е да срещнеш някого, но да не го видш така както изглежда в момента на запознанството ви, а така както би изглеждал след време, да кажем 4-5 месеца? Не, не взимам наркотици. И не, не бях на онова парти миналата седмица. Имало е абсент!? И не сте ме поканили!? Възмутен съм. Направо съм възмУтен…

А ти, уважаеми читателю, най-вероятно си трърде далеч от моите въображаеми екзистенцяли проблеми и загатки. Не защото си талпа, а защото аз съм дървояда който те гризе от вътре. Аз съм малкото гадно нещо което се стреми да влезе в мозъка ти и да унищожи всяка работеща клетка, да взриви всеки един нерв и да ти докара нервна криза. Всъщност ще се очудя, ако изобщо си стигнал до тук. А ако си стигнал, сигурно се чудиш защо ли си губиш времето. Най-вероятно скоро ще започнеш и нервни тикове да получаваш.

Но ако все пак си изчел всичко до края, трябва да знаеш, че си или самотен загубеняк който си няма друга работа освен да чете тъпотиите на един луд, или геният за който говорех по-горе. ДА, онзи с шмайзера опрян в главата. Всъщност той би могъл да извади поуката от бръщолевиниците на недоспалият ми мисловен апарат, въпреки правописните грешки. Но дори и да си проста кирка заслужаваш пълното ми уважение и ако поне едно смислено изречение си открил в тоя текс от хиляда и кусур думи, евала ти прая копеле, щото аз и половин такова не откривам до момента…