Ден около университета

-Сандвич с шунка и малка мента със спрайт – поръчах небрежно и насочих разтревоженият си поглед към шарената покривка. Не бях спала от седмици и само бегло отразявях заобикалящата ме действителност. Жадуваната мента пристигна. Кубчетата лед падаха в нея сякаш на забавен кадър. Допълвайки запотената чашата със спрайта, почти като на сън виждах изпълването й със животворната зелена течност. За мен тя бе като сутрешното кафе за повечето хора – освежаваща глътка бодрост . Отпих. Кубчетата лед закачливо прозвъняваха като камбанки в делничното утро. Отпих отново и действителността започна да ме застига. Оставаше около час до обявяването на резултатите от изпита. Проклети да са! Тея академични копелета толкова държаха на подробностите, че докато се занимавах с незначителните детайли бях допуснала пропуски на цели чертежи. Силно ми намирисваше на ликвидация. На всичкото отгоре се оказа, че проекта можел да бъде представерн и начертан на компютър. Колко много паус, туш и нерви спестява компютъра… щом и аз запях тая песен, значи лоша работата…

Поне ментата започваше да действа все по-добре. Всичко изглеждаше относително нормално и реших да се заема със сандвича си. Светът почти бе придобил цвета на шунката, когато дочух непознат мъжки глас.

-Вкусен ли е сандвича? – попита.

Силно се надявах да се разме само с това, но шансовете бяха виртуални. След като ме поразпита за менюто и ме увери, че по принцип не бил някакъв досадник, се настани на масата срещу мен и започна да ми разказва живота си. Как бил плажен спасител, но преди няколко дена се контузил на някакви железа във водата, как някой го ограбил, как преди месец катастрофирал с колата, как жена му починала 2 дни преди рождения му ден (след катастрофата) и как 3 годишната му дъщеря още не знаела.

Със все същото каменно и леко философско изражение си допивах ментата и пасивно изслушвах мъките на човека. Ако беше първият, а не поредният непознат който просто идваше при мен да ми разправя патилата си, може би щях да проявя малко повече съчуствие , но на него действително не му вървеше – бе попаднал на онази претръпнала към житейските драми кучка в която ме бе превърнал животът. Достатъчно съм преживяла за да знам, че от оплакване по миналото и (само)съжаления полза няма. Все пак го излушах, явно просто имаше нужда да сподели мъката си с някого. И си тръгнах. Така или иначе нямах с какво да му помогна.

Налегната от тежки философски мисли за гадостта на живота и нагледната несправедливост се отправих към кабинета за да разбера дали ще спя идните седмици. Чертежи липсват, чернови липсват, надписани всеки за себе си, пауса измачкан… Като бях слушала за какви дреболии се хващали професорите и как късали на поразия, просто ми причерняваше пред очите. Влязох в залата, почти без да дишам. Приближих се до бюрото на което бяха оставени чертежите и книжката ми. Взех я, отворих я бавно и проследих с пръст разтоянието от наименованието на дисциплината до подписа на преподавателя и оценката… Усмихнах се. Първата ми усмивка за деня.