Художникът

Ден 7140 от моята личностна исория… Не, аз не съм Ешкенази – той вече е мъртъв, макар че още не се е родил…

Цветовете се разливат бавно по листа, преливат и формират нови. Чашата пада и се счупва, цветната вода облива пода. Под падащите слънчеви лъчи мокрото петно сякаш от цвят мръсен, неприятен се разделя на съставните си цветове и боядисва изтъркания паркет… Съзнанието ми крещи раздирано от непоносима болка. Милиони фрактали в несъществуващи нюанси и невъзможни форми експлоадират пред очите ми. Замахвам и статива изхвърча, листите се разпиляват, боите се разливат сред звън на счупени стъкла. Посягам за пореден път към пъстрите шишенца със съмнителни течности от неизяснен произход. Взимам чаши и започвам да смесвам – вихри от разноцветни алкохоли се разпростират така магично измежду балончетата въглероден диоксид в газираната напитка и се смесват с ефтините й оцветители за да формират нови неподозирани цветове на опиянението. Магията бавно се стапя отваряйки място за нова… не нова, а две… Чаши, не чаша, а халба, след халбата – кана… не кана, а две…

Нова експлозия, взрив от натрошени стъкла. Звук, звукът на телефон. Телефона звъни. Отивам да го вдигна. Спъвам се в нещо и падам върху чартожната дъска. Дъската се обръща, хвърчат рапидографи и моливи. Десетки шишенца с туш се разливат по стените и малкото суха част от пода. Взимам телефона и го мятам през прозореца. Изправям се, а по ръцете ми полепва пропит с мастила паус. Късам чартежите, изтръгвам жиците от стената и ги окачам на полилея. Изтръгвам облепения с тиксо линиал от дъската и започвам да дърпам найлоновите корди. Звукът навлиза в главата ми и започва да се блъска в стените на черепната ми кутия. От някаде дочувам плач на китара. Тъжна бавна мелодия придизвикваща необяснима душевна болка. Писък на цигулка раздира монотония плач на китарата и придизвиква нова експлозия в главата ми. Реалността бързо и вихрено изтичаше в канала. Водовъртеж от образи и звуци, пулсиращи картини и течни мелодии се вихреха като ирландски танцов ансамбъл из стаята ми. Кое е реално?

Падам. Пропадам в черна бездна изпълнена с неонови светлини. Милиони неясни фигури размазани от скоростта с която пропадам покрай тях. И после мрак – непрогледен и всепоглъщащ…

Събуждам се. Главата ме боли безобразно. Отварям очи и дневната светлина пронизва безпощадно зениците ми. Болка. Закривам лицето си с ръка за да се предпаза от светлината. Оглеждам се, около мен цари разруха и хаос. Пода е покрит с натрошени стъкла и бои. Стативът се валяше изкривен и простенващ от болка в един от ъглите. Поглеждам ръцете си – нарязани. Дълбоки резки от фино стъкло рисуваха странни кървави рисунки по мен. Самоубийство? Не. Аз обичам живота. Обичам? Обич? Лювов? Какво всъщност означава това? Не. Не живота, а себе си обичам. Егоист, егоист съм аз, и всеки е. Никой не обича другиго. „Не обичам теб, обичам начина по който ме караш да се чувствам.” Тази истината разрязва като с моторен трион сърцето на романтика. Роматика. Това пък какво беше?

Довлачвам се до банята и поглеждам в напуканото огледало. От там ме гледа Аз. Онзи Аз, който само аз мога да видя. Гледа ме лошо. Май този път много сгафих.