Едва 10 минути бяха изминали от началото на контролното. Господи, как нищо не ми говорят тея задачи…
Поглеждам през прозореца и пред очите ми се разкрива дивна картина – измежду клоните на два високи явора се вижда срещата на морето с небесната шир, претворена от десетки нюанси на синьото. Всичко е погълнато от тишина и спокойствие. Дори вятарът владеещ териториите около университета се бе окротил и най-вероятно сега пиеше някаде бира с приятели.
-Псст! Реши ли задачите?
Вдигам поглед над полу-празния лист и пускам широка дяволита усмивка. Химикалката не бе спирала да препуска по хартията, но и една цифра не бе излязла изпод писеца й. Отново поглеждам през прозореца – в такъв ясен ден на плажа сигурно е вълшебно.
По дяволите, ръцете ми миришат на никотин. А не пуша. Просто по едно мърфо-законно стечение на обстоятелствапа всички в заведението където висяхме между лекциите всички пушеха. Ароматът на изгорели тютюневи листа се бе пропил в кожата ми и ме отвращава.
Хвърлям бърз поглед на другите. Повечето изглеждаха съсредоточени, други си шушукаха, но като цяло вниманието на всички бе насочено към задачите. А ето вече 26 минути пиша аз, а от около 5 сме вече две дето творим извън математическите рамки.
Би желала да поспя. Снощи до късно се занимавах с какво ли не, а днеска уж трябваше да съм от рано на лекции. Да, ама аз се успах най-позорно, а и докато намеря кабинета и часа взе че свършиии… Тоя университет е голям лабиринт. Даже мястото на което се намира Б4 му викат Катакомбите. Не бих се очудила ако някаде там срещна скелет на изгубил се преди години студент. Пълната липса на организационна логика в проектирането на сградата на архитектурния факултет не изключва такава възможност.
14:33 – първият (се) предадде. Остават още 7. Дано съм си уцелила факултетния номер, че нямам навика да помня цифри, пък го нямам записан никаде… Любопитна съм какво ли пише Ваня. Май се казва „Обичам те, защото те мразя”. При мен пък е по-скоро обратното – “The things I hate, I actually love and that’s why I hate them so much”. Колко нелогично ми звучи това мое изказване в момента. Сигурна съм, че имах някакво псевдо-логично обяснение, но го забравих…
14:41. Поглеждам пак през прозореца. Вятарът си е изпил бирата и повеят му поклаща клоните на яворите. Едно изсъхнало листо, устояло на есеннтата традиция да листопада, се откъсна от клона и завихрено от вятъра в чудни спирали намери своя път към земята.
No comments:
Post a Comment